H220см

Най-лаконичното описание на рисунката като процес е оставяне на следа с избран от художника инструмент върху определен за артистичната намеса материал. Рисунката е най-краткия и бърз начин за визуализация на идеите и в този смисъл спонтанната реакция, водеща до появата на линиите върху рисувателната повърхност, както и непреднамерения жест се запечатват директно в крайния резултат. Американската антроположка Елен Десаниек формулира правенето на изкуство като "способност да се оформя и по този начин да се упражнява някаква степен на контрол върху непривлекателния материал от ежедневието". Рисуването за Боряна Петкова е акт на осмисляне на света, а не артистична практика с определена медия. Тя документира процеса на рисуване от различни гледни точки – физическото движение на ръката, взаимодействието с архитектурата и нейните повърхности, звуците, които произвежда рисуващия и производните на тези звуци музика или компютърно моделирани триизмерни форми, спецификата на наблюдението при рисуване или накратко Боряна анализира способността на линията да следва движението на мисълта. В едно свое проучване британският антрополог Тим Инголд представя развитието на идеята за линията през индианските системи на комуникация чрез нишките в тъканите и кипусите, древната керамика, австралийското аборигенско изкуство, географските карти, нотното писмо, писмеността и калиграфията, схемите на връзки, с които си служат научните изследвания и генеалогията и пр. В заключение една от неговите констатации е, че "фрагментираната постмодерна линия не преминава постепенно от една дестинация към друга, а от една точка на разкъсване до друга. Тези точки не са местоположения, а измествания – объркани сегменти." Ръката, която държи молива в работите на Боряна не просто нанася линии по бялата плоскост, тя изследва територии, създава пътеки, осмисля повърхности, оставя следи от работа в ограничени пространства, следи, описващи емоционални състояния, следи на непосредствени реакции към физическата среда, следи от усилието да се преодоляват граници.

В новия проект, създаден за пространството на галерия +359, Боряна ориентира работата си около особеностите на архитектурата на водната кула, в чиито център стои колона, която е гръбнакът на съоръжението. Движението в сградата се осъществява по спираловидна стълба, която обикаля този гръбнак достигайки неговата най-висока точка, където е ситуиран резервоарът за вода. За да се обходи цялото пространство от върха на кулата трябва да се слезе по друга стълба за да се достигне последното помещение – това на резервоара. Рисунките на Боряна Петкова следват този дефиниран от архитектурната среда ритъм, те синтезират визуално как се развива семантиката на идеята за човешкия стремеж нагоре – от изначалното усилие тялото да се държи изправено до метафоричния и еквивалент, описващ личния житейски път на изкачване по вертикала, по която след всяка достигната точка следва движение надолу, докато бъде достигната началната точка за ново изкачване. Линиите, които описват това движение на пръв поглед изглеждат хаотични и необуздани, но в начина, по който са нанесени върху стените е запечатан персоналния екзистенциален опит на рисуващия. Боряна Петкова представя една безкрайна диаграма от върхове и спадове, която, освен физическо пространство, обхваща и значителен сегмент от физическо време. Рефлексията върху личната история е свързана с личната памет, а тя не е надежден източник на обективна информация. Затова, потъвайки в тези линеарни маршрути, Боряна проследява възможността за възстановявaне на липсващи връзки между отломките на спомените, или разсъждава върху причината за тяхната загуба, в контекста на един все по фрагментарно обособяващ се свят, със средствата на изкуството. А то, според Жил Дельоз, "е най-директното интензифициране на резонанс и дисонанс между телата и космоса, между една среда или ритъм и друга." В този смисъл Дельоз вижда философията, която може да предложи изкуството "не в теорията на изкуството, в измислянето на неговите мълчаливи или неразвити концепции, но в това каква част споделят философията и изкуството – тяхната корозия в хаоса, способността им да яхнат вълните на една вибрационна вселена без направление или цел – накратко, способността им да разширят вселената посредством възможност нейният потенциал да се случи по друг начин, да бъде очертан чрез концепции и въздействия."* Визуалният резултат от интервенцията на Боряна по стените на водната кула съчетана със саунд инсталацията, създадена в колаборация с Андре Сер Милан, се фокусира едновременно върху естественото човешко желание за контрол върху заобикалящата ни жизнена среда чрез затварянето и в границите на нашите установени представи за нея, както и върху идеята, колко илюзорни и несигурни са тези граници, съответно и нашата възможност да разчитаме на съществуване в комфортна зона от установени понятия, които задават посока на стабилност и равновесие в житейския ни път и конституират един персонален микросвят, който не подлежи на съмнение. Саунд инсталацията Вертикални стъпки подсилва това усещане с неравномерния звук на стъпки, конструиран по метода на октофонията, регистриращи движението на Боряна нагоре и надолу по стълбите на кулата в момент на работа върху изложбата, улавяйки чрез звука освен физическото усилие свързано с движението и различни емоционални състояния на движещия се, които се сливат така че за слушателя вече не е ясно дали посоката на движение е нагоре или надолу.

Lines: A brief history, Tim Ingold, First Published 2007 by Routledge
*Chaos, Territory, Art Deleuze and the Framing of the Earth, Elizabeth Grosz, Columbia University Press New York