Дисекция на спомените

В проекта „Дисекция на спомените“ Кирил Чолаков изследва сложните отношения между личната памет, като част от колективната памет, и историческото време. През текстове и изображения в рисунки с молив, въглен и туш (2014), а по-късно в голямоформатни платна (2017), той разказва истории от различни периоди на живота си, които са се появили спонтанно и разбъркано в зависимост от това по какъв начин креативното въображение е взаимодействало с образите от миналото. Ако спомените в тези серии трябва да се датират исторически, те са от епохата на държавния социализъм (1944 – 1989), а обичайната съвременна културна рефлексия към това време са наративи, критикуващи политическата система, независимо дали става дума за кино, литература или съвременно изкуство.

За поколението, което започва да се реализира професионално едновременно с демократичните промени, визуалните кодове, с които работи Чолаков в тези серии, задават една споделена емоция по времето, когато родителите ни са били млади, приятелите пълни с енергия и неконвенционални идеи за бъдещето, а фокусът на битието не е бил в решаване на проблемите от ежедневието, а във формирането на индивидуалности със своя уникална ценностна система. Много малко от спомените в рисунките и платната на Кирил Чолаков могат директно да бъдат отнесени към политическото съдържание на годините на социализма. Родените в това време ще го разпознаят в интериорите и екстериорите, превозните средства, тягостната обреченост на малките общности, олицетворена в изчезващите силуети на жителите на село Извор и далечния на съвременната градска динамика мизансцен на кв. „Гео Милев“ в София – две места, които за Кирил Чолаков не само обобщават спомена, свързан с България, но са предвидени и като локации за бъдещите изложби по проекта.

Подтикът да материализира образите от съзнанието си в картини, като символично сбогуване с това, което е останало в миналото, се случва в Италия (където Кирил Чолаков живее от 1997) и първите рисунки, изградени от текстове, през които прозират очертанията на изчезващи образи, са на италиански – езикът е граница, с която авторът маркира два периода от собствения си живот – този в България и този в Италия. 90-те години или началото на демократичните промени в България са белязани от първата голяма вълна емигранти – основно млади хора с добро образование (голяма част от тях принадлежащи към артистични общности), с определени изисквания към бъдещата си професионална реализация. Комуникацията им от разстояние с роднини и близки създава основа на представата за един идеализиран, подхранен от носталгията по незабравими споделени моменти и напуснат с цената на жертви свят. Как спомените на хора от това поколение се отнасят към начина, по който съвременните историци обобщават епохата на държавния социализъм, период от нашата история, изпълнен с всевъзможни забрани, репресии и лишения, невъзможност да се пътува в чужбина, епоха, в която осезаемо се налагаше липсата на нормална информационна среда на всички нива?

Първата изложба на проекта „Дисекция на спомените“ в село Извор (2014) бе под формата на символичен жест – в старата постройка за помени към гробището. Сред масите, покрити с мушамени покривки, лопатите – инвентар на селските гробари, както и пластмасови чаши, пълни със сол и вино, останали от храната в памет на мъртвите, подредихме рисунките от първата серия по проекта, единствено в присъствието на семейството на Кирил и негови близки приятели. Закачихме ги за няколко часа, въпреки отказа на кметската управа да даде разрешение да използваме мястото временно като изложбена зала. В това символно преддверие между живота и смъртта се обединихме чрез историите, които разказва Кирил, и приехме тяхното споделяне като част от нашата обща биография.

Изложбата в галерия „Стубел“ (2017), в сграда, построена на мястото на детската площадка в родния квартал на Кирил, добави към рисунките и платна, запечатали спомени от най-ранните години на автора. Първата реакция, която предизвикват тези картини, направени по семейни черно-бели фотографии, е не толкова вглеждане в майсторската работа на артиста, колкото наблюдението, че тук вече се появяват действителни персонажи, чиито лица пробиват пелената на изминалото време, която, в рисунките от първата изложба, размива конкретните черти и създава атмосфера на дифузност и загадъчност на образите. Това, което изчезва, е мизансценът, състоящ се от типична за времето соцархитектура, руския Дядо Мраз – заместник на Дядо Коледа в онези години и главен герой в новогодишните училищни празненства, специално търсените пейзажи, на чийто фон семействата запечатваха спомените от летните си ваканции, или най-общо казано – конкретните обстоятелства, при които е направена всяка една от фотографиите. Фокусът във всички работи е върху малкото момче и уловените емоции в отношенията с баща му, майка му, първата любов...

Според френския социолог Морис Халбвакс културните форми са тези, които превръщат и поддържат сложния психически процес в повторяема социална практика. Човешката памет никога не възпроизвежда спомена от едно събитие по един и същ начин – за неговото обективно регистриране са необходими материални източници от различен характер – архиви, снимки, филми и т.н., които създават социалната рамка, която позиционира индивидуалната памет в контекста на знанието, придобито чрез общуването в група. Халбвакс въвежда понятието колективна памет, защото индивидите, които принадлежат към даден колектив, могат изобщо да си спомнят и да съхраняват в паметта си каквото и да било само благодарение на неща, които те са научили и усвоили от другите в общуване и взаимодействие с тях.

„Дисекция на спомените“ е носталгична панорама на една реалност, застинала като че ли на границата на живота и смъртта, символизираща прехода между два свята – този на познатото и този на непознатото, – независимо дали става дума за различни политически системи, различни държави, живот и смърт. Погледът назад през новата културна принадлежност, новата семейна и приятелска среда, през новия език, е като поглед през камера обскура – на листа се появяват реални изображения, защото лъчът памет, преминал през тъмната кутия на емоциите и формиралите се от детството социални опитности, прожектира само това, което трайно се е запечатало в нашето съзнание. А образите се появяват не само чрез класически рисувателни техники, но и вплетени в тъканта на езика през различни истории, разказани на български и италиански. Виртуозната лекота, с която Кирил Чолаков споделя чрез рисунки своите спомени за един свят, който вече не съществува, премахва дистанцията на времето и конструира идеята за онези основополагащи стойности, които в процеса на личните ни истории ни изграждат като личности.

Френският историк Пиер Нора смята, че анализът на колективните памети трябва да се превърне в главна задача на съвременната историческа наука: „Плурализирането на колективните памети и особено техният натиск върху историята довежда до това да се прокара разграничителна линия между памет и история и да се осъзнае проблемът за паметта като специфичен проблем“. Една наистина „нова“ история трябва според Нора да тръгне по следите на множеството колективни памети и да издири техните места. „Става дума да се тръгне по местата, в точния смисъл на думата, където едно общество, каквото и да е то, нация, семейство, етнос, партия, дава на доброволно съхранение своите спомени или ги преоткрива като една необходима част от своята личност: топографски места, като архивите, библиотеките и музеите; паметни места, като гробищата и архитектурните паметници; символни места, като възпоминанията, поклонничествата, годишнините или емблемите; функционални места, като учебниците, автобиографиите или асоциациите – тези материали имат своята история“.

Според едно социологическо проучване, проведено в България, 94 % от младото поколение (16–30 г.) споделят, че не знаят почти нищо за периода преди 89-а година. На 40% от тях падането на Берлинската стена не им говори нищо и нямат представа какво всъщност се е случило преди 28 години, а една трета не знаят, че преходът към демокрация в страните от Източна Европа започва през 1989 г.

За тази генерация сериите рисунки, запечатали спомените на Кирил Чолаков, са просто един личен дневник с разнообразни истории, извън конкретно историческо време, част от калейдоскопичната картина, която човек може да получи от лавината от информация в интернет. В този смисъл „Дисекция на спомените“ е една илюстрация за това как работи индивидуалната памет в рамките на колективното битие в полето на изкуството – не е възможно спомените да бъдат изчистени напълно от емоцията, свързана с уникалните факти на всяка една биография, независимо от техническите средства или хладнокръвието на действието по тяхното запечатване. Всеки един наратив, появил се при тези изключителни обстоятелства, е още едно парче от историята, съставена от десетки хиляди различни по своето съдържание и формат наративи, чиято систематизация ще даде достоверния исторически образ на миналото. Прочитът на това минало със средствата на изкуството в проекта на Кирил Чолаков добавя към студената интерпретация на фактите красотата на личната емоция и майсторския жест на пресъздадената от безупречната линия на рисунката носталгия към съхранен единствено в спомените ни изгубен свят. Свят, в който освен осъденото на забрава тежко политическо наследство съществуват хармония с природата, грижа към другия, изпълнени с емоции ритуали и традиции, съхранили уникалността на хората в малките общности.