Теория на настоящето

"Теория на настоящето" e проект, който представя инсталации, видео арт, фотомонтажи, фотографии и дигитално изкуство, които дискутират възможността за създаване на общочовешки темпорален наратив от минало, настояще и бъдеще. Изложбата събира работи на Мойра Ричи, Бил Виола, Ергин Чавушоглу, Дан Тенев, Ердал Инчи, Красимир Терзиев, Валентин Стефанов, Кирил Чолаков, Беркай Тунчай и Нина Ковачева, в които идеята за време е компресирана до степен на застиване, което едновременно съдържа енергията на движението и тази на паметта. В подобна пауза, публиката отчетливо възприема индивидуалните времеви параметри, в които са ситуирани отделните детайли, конструиращи целостта на пейзажите, семейните снимки, разказите за градския бит и архитектура, фотографираните или дигитално създадени обекти. Те създават противоречиво послание, което поставя под въпрос общоприетите представи за структурата на времето и ни предизвиква да осъзнаем какво означава да живеем сега, в този настоящ момент,в един все по дезинтегриран свят на свръхдинамизирани социални отношение и едновременно с това на застой на биографичното и историческо време.

Задачата на Теория на настоящето се усложнява допълнително в съотнасянето си към съвременните научни дискурси за времето. Съвременната физика не предлага еднозначна дефиниция на понятието настояще, което асоциираме с думата сега. Тази трудна за дефиниране територия, отделяща и непосредственото минало, и настъпващото бъдеще, няма общовалиден модел и във философията. В ежедневния процес на възприемане, очите и мозъкът трябва да работят заедно, но осмислянето на приетата информация зависи не само от механичната цялост на нашите органи, но и от индивидуалните параметри на съзнанието, които конституират понятията ни за основни характеристики на света, който обитаваме. В такъв контекст, немският социолог Хартмут Роза приема, че същински новото в съвременната глобална ситуация е не появата на процесите, а скоростта, с която се осъществяват. В съвременните социуми "е премината една критична точка на ускоряване, което променя самото качество на биографичното и историческото време, а индивидуалните и колективните образци и перспективи на времето постоянно се предефинират с оглед на ситуацията и контекста"*, пораждайки по този начин непознати досега форми на "ситуативна идентичност" и "ситуативна политика".

В този интерпретативен контекст, изпъква наблюдението, че в полето на изкуствата най-непосредствено кореспондиращи с идеята за настояще, са перформативните изкуства свързани с действие наблюдавано и възприемано от публиката в момента на случването му. Следите на подобно схващане отвеждат чак до зората на европейската модерност, когато ренесансовият хореограф Доменико де Пиаченца, открива същността на танца не в движението, а във времето. В наши дни философът Джорджо Агамбен тълкува това разбиране на де Пиаченца в логиката на аристотелианската идея за времето, обвързваща категориите време, памет и въображение и по-конкретно в твърдението на Аристотел "че единствено съществата, които имат усещане за време помнят". Именно в трактата си "Изкуството на танца" Доменико Де Пиаченца разгръща идеята на Аристотел, че "паметта ни най-малко не е възможна без образ (Phantasma), който от своя страна представлява претърпяване pathos на сетивната способност или на мисълта." За ренесансовия творец употребата на думата "фантазъм" е метафорична субституция на "много неща, които не могат да се кажат". С нейна помощ той описва "танцуването с фантазми" по следния начин: "животът на образите не се състои в простата им неподвижност, нито в последващото подновяване на движението, а в една пауза, натоварена с напрежението между двете и това "застиване" съдържа в себе си енергията на движението и тази на паметта".

Това наблюдение на ренесансовия хореограф може да бъде открито в съвременните наративи представени в Теория на настоящето не като директен стилизиращ елемент, а като философия за ролята на изкуството във време, определено от Франсис Фукуяма за ”край на историята” – епохална промяна без визия за ново културно начало, без ново смислено свързване на минало, настояще и бъдеще. Сполучливата метафора "препускане в застой", която Роза използва в своето социално научно изследване, олицетворява затворения кръг на бясното препускане на събитията, неуспяващо да прикрие застоя в развитието на идеите. Тази темпорално форсирана ситуация съдържа едновременна загуба на "задаващото референции минало и задаващо смисъл бъдеще", което проблематизира и дефинирането настоящето, а "ситуативната" идентичност описва постоянното човешко усилие за социален синхрон в една труднопредвидима жизнена среда. Среда, в която хоризонтите на миналото и бъдещето започват да се сливат заличавайки настоящето.

* Social Acceleration: A New Theory of Modernity. Hartmut Rosa. Columbia University Press. July 2013.